С подкрепата на

Информираният избор е пътят към здравословното хранене

През септември любимият ни алпинист Боян Петров изкачи десетия си осемхилядник – връх Даулагири, седмият по височина връх на планетата (8167 метра). Така Боян става българският височинен алпинист с най-много изкачени върхове над 8000 метра, а на  4 (Гашербрум I, Кангчендзьонга, К2 и Манаслу) от тях той е и първият българин въобще. На 9 март миналата година той обяви своя нов проект „Българин на 14х8000“, с който си поставя целта да стъпи на всички 14 осемхилядници.

На Боян се налага да се бори не само с планините – на два пъти преборва рака, а от 2000 година има и инсулинозависим диабет тип 1. Но това не го спира да покорява върхове, да участва в кампании за подкрепа на опазването на защитените територии и биологичното разнообразие в България и да ни разкаже как се храни тук и в планината.

Какво за теб е здравословно хранене?

Здравословно хранене за мен е да ядеш всичко. Без ограничения. Да не казваш това мога, онова не мога, това е забранено, това е вредно. Да си ядеш всичко, защото това те прави щастлив. А умерената доза ограничава дори най-вредните храни да ти повлияят прекалено силно.

Как се промени начинът ти на хранене след диагноза „диабет“?

Съвсем естествено,  първото, което изключваш, са всички храни съдържащи захари. След това осъзнаваш, че не е само до захарите, а и до цялостна промяна в режима ти на хранене. Не можеш да ядеш когато си поискаш, колкото си поискаш. Трябваше да намаля количеството и да се храня в определени часове. Това е инсулиновото лечение което изисква на всяко ядене да слагаш определен брой единици инсулин спрямо това, което ще изядеш. Вече се храня под режим, нещо като в казармата и станах много стриктен към дозите.

Какво ядеш, докато тренираш?

Ям всичко. Вече не робувам на такива схеми, по които трябва да поглъщаш точно определени количества протеини, мазнини, въглехидрати. Когато стягам раницата за сериозна тренировка все пак заглеждам етикетите и смятам дали калориите ще покрият енергийно това, което се очаква да изхабя. След натоварване изключвам ориз и спагети, защото това са храните, които 5 месеца ям по експедициите в Непал и Пакистан. Плодови и зеленчукови салати са най-предпочитаните ми храни на масата след тренировка. Няма нищо особено - ям, каквото ми е вкусно да ям.

А какво ядеш, докато си на път към върха?

Когато пътувам, ям всичко, което ядат и местните.  Никога не казвам „Дайте ми европейска закуска“ или някакви неща, с които съм свикнал тук. Напротив. Опитвам всичко, което присъства на масата на шерпите и на носачите. Каквото те ядат, ядем и ние. 

По пътя към върха нося комбинация от гелове, които най-лесно се поглъщат, защото нямат нужда от дъвчене. Другото са барове с различни вкусове: Рообар и Скала. И двете са сладки и ми дават директно въглехидрати, които аз изгарям в следващия час-два.

Най-новата ми разработка е с Рообар. Казах им: „Имаме сладки барове на пазара, десетки, стотици. Дайте да направим солен бар!“  Бързо разработиха 3 различни вкуса на солен бар, с които аз експериментирах на няколко експедиции. Имах малки забележки, които те оправиха и другата година ще излезе „Хималая пица бар“…или нещо такова. По време на катерене има прекалено голям избор на сладки неща, но нито едно солено. А ти изчерпваш именно солите в организма. И ти се иска точно както животните ближат сол, така и ти. И се стремиш към нещо солено.

По време на катерене алпинистите вече от години не ядем консерви, както си представят повечето хора. Вече си носим само пакетчета лиофилизирани храни, които имат поне 15 вкуса и вида. Заливаш го с 400 грама вода и става вкусна лека манджа. Отделно, винаги си нося овче сирене и българска пастърма, с която овкусявам вечерите си. Най-големият хит в последните ми експедиции са лиофилизираните смутита. Те са супер заместител на чай и енергийни напитки, които са ми втръснали. Аз черен чай тука не пия. Наситил съм се на тези аромати и затова си разтварям плодови смути, което е киселичко и с голяма наслада го изпивам във височинните лагери.

Какво ти липсва най-много на път?

Всеки път когато не ми е вкусно си представям гювеч, мусака, имамбаялдъ или шопска салата. Такива вкусове, които там не съществуват. Дори и да имат продуктите, готвачите не могат да докарат нашия вкус. Нося си чубрица и шарена сол, с която си ръся местните манджи.

Кое е по-страшно: борбата с природните стихии към върха или с рака?

Ракът е по-опасното, защото не можеш да го контролираш. При стихиите ти решаваш дали и кога да влезеш в тях, каква да е екипировката ти и винаги можеш да отстъпиш когато стане опасно. А ракът е скрит убиец, който те изяжда и ти по никакъв начин нямаш въздействие върху него. Разчиташ хем на късмета, хем на стечението  на обстоятелствата. Буквално. Аз бях в средно тежък стадий така че успях да го прескоча.

Какво ти дава сили да се бориш?

Постоянно си дефинирам ясни цели за всеки ден, за всеки месец, за всеки сезон. Целите определят задачите, сроковете и средствата. След толкова премеждия и болести вече трудно мога да се срутя психически. Имам си стремежи, ядосвам се, когато не се получават, и винаги се държа ангажиран, докато не си завърша задачите.

А докато чакаш да чуеш разказа за останалите 4 осемхилядници, които Боян ще покори, можеш да се абонираш за „Знам да ям“.

Вижте още

Искаш ли да се абонираш…

безплатно за:

  • 6 приятни текстчета седмично
    (рецепта, диета, съвет или промоция)
  • с 1 мейл в петък,

за да си ги четеш на спокойствие през уикенда.

Теми